Едните имат министри, а другите нямат – това е единствената разлика между партиите в парламента

Политически театър – така хората определят за себе си онова, което виждат в парламента. И как иначе, като видиш депутати, които доскоро са се ругали в пленарната зала, след това да разговарят приятелски в кулоарите. Актьори, които се хващат за гушите пред публиката, а в живота (и може би в бизнеса) са първи дружки – така изглеждат политиците отстрани.

По същия начин стоят нещата и по генералния въпрос за разликата между управляващи и опозиция. На пръв поглед са лесно разпознаваеми. Едните имат власт, а другите нямат. В залата вилнеят с часове наред едни срещу други. Обвиняват се във всички възможни грехове. След това обаче идва моментът, в който парламентът трябва да взима решения. И тогава границата, която разделя единия лагер от другия, изведнъж бързо избледнява.

В тази връзка наскоро в парламента се разигра една комична сценка, която обаче навежда на размисли по темата. Става въпрос за дебата по идеята на БСП за анкетна комисия, която да контролира допълнителните разходи на правителството заради кризата. Социалистите настояха комисията да се оглави от представител на опозицията – разбирай, един от техните хора – така че работата й да не бъде повлияна от властта. Последвалото пререкание разкри ненормалните представи на нашите политици за това що е опозиция.

Най-напред се обади Валери Симеонов – един от лидерите на „Обединени патриоти”. Той се обяви против комисията да отиде в ръцете на левицата, защото била „доста дребнава, повърхностна и неконструктивна”. Тоест, според Симеонов

истинската опозиция трябва да бъде широко скроена,

разбрана и адаптивна към нуждите на управляващите.

Точно с тази представа се оказа, че се самоидентифицира лидерът на „Воля” Веселин Марешки. Варненският бизнесмен разви теорията, че имало два типа опозиционери: едните били „крещящи и нищо неправещи”; а другите, като него, били готови да „подкрепим всяко едно предложение, ако е разумно, и ще се противопоставим на всяко едно, което води до ограбване на българския народ”. От думите му излезе, че това дали си опозиция няма връзка с отношението ти към властта, а зависи от някаква неясна и конюнктурна представа за „народното благо”.

Това основателно предизвика присмеха на червените, които обявиха партията на бизнесмена за „управляваща опозиция” заради честата й колаборация с управляващите. И приведоха учебникарската дефиниция, че „опозиционна партия е тази, която не подкрепя правителството, тази, която е коректив на управлението” – тоест, единствено БСП.

Само за ДПС не се спомена нищо.

И накрая – изненада! – именно депутатът от движението Йордан Цонев оглави комисията с подкрепата на ГЕРБ. Така, без да го казват изрично, управляващите удостоиха партията на Ахмед Доган с почетния знак на единствената автентична опозиция в действащия парламент. Фарсът приключи, завесата се спусна.

Същинският проблем в тази ситуация, както и с парламента като цяло, е че опозиция в класическия смисъл на думата няма. Какво, трябва да приемем ДПС за такава ли? Никой не се хваща на този трик още от 2014 г. насам, когато фотографи уловиха настоящия финансов министър Владислав Горанов на маса с депутата бизнесмен от движението Делян Пеевски. А сегашния случай с комисията е само потвърждение на правилото – сериозно ли да очакваме, че герберите ще поверят парламентарния одит на правителствените разходи на партия, която няма да им пази гърба?

Що се отнася до БСП,

постоянният рев срещу кабинета не е достатъчен за да бъдеш опозиция 

Особено когато в най-важните моменти реагираш неадекватно. Миналата година левицата пропусна на два пъти да покаже, че е истински опонент на управляващите. Първо, когато те наложиха за единствен кандидат за главен прокурор Иван Гешев. Тогава соцлидерът Корнелия Нинова се скъса да напада Бойко Борисов, че е оплетен в задкулисни зависимости и затова пуска на пистата само Гешев. Но без да издума нищичко по адрес на самия претендент, чиято съмнителна слава на изпълнител на поръчки го правеше съвсем непригоден за мощната властова позиция, за която беше лансиран. С мълчанието си Нинова на практика одобри кандидатурата му – другояче просто не може да се погледне на случилото се.

Още по-видима беше псевдоопозиционната поза на червените при избора на Сотир Цацаров за ръководител на държавната антикорупционна комисия (КПКОНПИ). Една трета от парламентарната група на БСП отказа да действа като „коректив на управлението” и гласува заедно с мнозинството в полза на бившия главен прокурор. И то след като Нинова обяви, че групата ще се въздържи. Причината за разцеплението потъна нейде из дебрите на вътрешнопартийните противоречия в столетницата.

А за „Воля” какво въобще има да говорим?

Веселин Марешки ловко се измъкна и при трите вота на недоверие, внесени срещу правителството досега. По-често депутатите му ги виждаме да гласуват в подкрепа на мнозинството, отколкото против. А наскоро бизнесменът дори открито си поиска парче от баницата – настоя неговата партия да ръководи правителствения проект по изграждане на държавна верига бензиностанции. Опозиция ли? Друг път!

Изводът от всичко това е един. Водещите партии могат да се обсипват с хули докато ги заболят устите. Това обаче не ги прави врагове. На определено ниво и в определени моменти те действат заедно, независимо от всякакви други обстоятелства. Само по себе си това прави безсмислено разделението на парламентарните политически сили на управляващи и опозиция. Просто едните имат министри, а другите нямат (за ДПС дори последното не е сигурно). Нещо, което трябва да помним за следващия път, когато отидем да гласуваме.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук